Краят на моето Аз от Кайл АйдълманПример

Истински, за да съм приет

Като човешки същества се борим със своята идентичност, тъй като се страхуваме от отхвърляне. Искаме светът да ни види в най-добрата ни светлина, понеже тогава е по-вероятно хората да ни приемат и е възможно дори да ни се възхищават.

Може би не е нужно да се стараем толкова силно или да крием недостатъците си. Може би хората ще ни харесат точно такива, каквито сме. Възможно е дори да са привлечени към нас повече, ако знаят някои от неуспехите и борбите ни. Може да кажат, “И аз съм така. Имам същите проблеми. Радвам се да видя, че има и друг като мен.”

Но има риск, който не бихме поели. Страхът е враг на откритостта. Ние не харесваме недостатъците си и не очакваме някой друг да ги хареса. Така че правим всичко възможно да сложим най-впечатляващата фасада.

“Чисти по сърце”… Това е нещо, над което да се замислим, нали? Това означава да живееш благословен живот, когато спреш да се безпокоиш за външните белези и екстравагантната реклама и всички положени усилия да убедиш хората, че си нещо различно от това, което си. Когато вътрешното и външното съвпаднат, ти си чист по сърце и си там, където Той те иска.

Да достигна края на своето Аз означава, че вече не ме е грижа толкова как се представям пред другите. Да достигна края на своето Аз означава, че вече не искам да се преструвам, защото разбирам, че Бог търси истинското ми Аз.

Когато навеждаме глави за да благодарим за храната в ресторанта, колко неподправени и искрени са сърцата ни? Мислим ли изцяло за Бог и Неговата промисъл за храната или една част от нас мисли как изглеждаме пред другите?

Когато вдигнем ръка за да се включим в църковен проект като доброволци, каква част от сърцето е отдадена да угоди на Бог и каква част е заета с това, кой ни гледа и колко е впечатлен?

Чудим ли се кой ни гледа докато съдът за дарение минава край нас?

Когато се изправим за да се молим пред другите, за Божието ухо ли са предназначени думите ни или за тези, които слушат?

Да достигна края на своето Аз означава, че вече не търся човешко одобрение или внимание, както и празнотата, до която води то. Вместо това търся да угодя само на Бог—получавам наградата си от Него, вместо от хората. Когато приключим с театъра, спуснем завесата, изгасим светлините и играем само пред един зрител, без да ни е грижа за мнението на критиците или някой друг, именно тогава идва края на нашето Аз и преживяваме Божието благословение.