Мир Вам

Блажени миротворците, защото те ще се нарекат Божии синове. Матей 5:9 VBG

УВОД

Един стажант наскоро ме попита: „Коя е най-значимата пречка за мира в църквата днес?“ Веднага в съзнанието ми изплува вълна от крещящи конфликти: дребни ревности, амбиции, които разрушават единството, домашни раздори, които разбиват бракове и водят до развод, и така нататък. Но над всички тях се появя това, което може да е най-голямата заплаха за мира в съвременната църква – политическа партизанщина, която дава приоритет на културните ценности (много от тях съвсем легитимни) пред Великото поръчение.

Днес много християни свързват политическата си партия с явното присъствие на Христовото царство и заемат партизанска позиция, която прави лозунгите и пристъпите на възмущение главните начини, по които се идентифицират. Следователно, членовете от противоположната страна не само представляват различна позиция, но се разглеждат като отвратително зло. Такъв е антагонизмът, който сега разделя политическите прогресисти и политическите консерватори, дори в рамките на църквата.

Възможно ли е църквата да подходи по различен начин към тази битка?

СЪЩНОСТ

Миротворчеството не означава просто да бъдеш мил или любезен. Нито пък потушава пламъците на враждебността. Това е божественият план на Бог за обществен живот, в който Христос изпълва сърцата ни и след това, в по-голяма степен, прониква в света.

ИЗЛОЖЕНИЕ

Начинът, по който Бог предоставя мир, наподобява начина, по който Той предоставя справедливост – към нас, в нас и чрез нас. Както Павел е обяснил, Бог предлага мир на оправданите „чрез нашия Господ Иисус Христос“ (Римляни 5:1 VBG). Това е настройката на умовете ни върху Духа, която води до дълбоки измерения на вътрешен мир (Римляни 8:6). И накрая, нашето призвание е да позволим на Божия мир да тече чрез нас, като се стремим към „това, което служи за мир и за взаимно изграждане“ (Римляни 14:19 VBG). Тази последователност има значение, защото не можем да предложим това, което вече не притежаваме.

Безпокойството обаче може да ни лиши от обещания мир. Имаме моменти на безпокойство и раздразнителност – може би за дни, седмици или цял сезон – но слава Богу, това не продължава вечно. По-дълбоко и по-основно от този вътрешен смут е нашата идентичност като синове и дъщери на Бог в единство с Христос, обитавани от Светия Дух. Такова обитаване покорява сърцата ни и ни води безмилостно, ако не е неуверено, към мир.

На практика, нашият призив за миротворчество е просто публична демонстрация на това, което Духът прави в сърцето ни – култивирането и показването на Христос по време на работа.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Вместо подозрение и вътрешни борби, какво ще стане, ако изразим търпение и доброта, понасяйки всичко в името на Христос (1 Коринтяни 13:4, 7)? Какво ще стане, ако се отнасяме към другите така, както бихме искали да се отнасят към нас (Матей 7:12; Лука 6:31)? Ами ако вземем присърце думите на Павел: „Това, което говорите, да бъде винаги с благодат, подправено със сол, за да знаете как трябва да отговаряте на всекиго.“ (Колосяни 4:6 VBG) присърце?

Можем ли, например, да поддържаме ангажимент за защита на неродените и запазване на Божия план за семейството, като същевременно се справим с расовата несправедливост и помагаме на бедните? Този вид миротворчество не изисква от нас да правим компромис с нашите теологични убеждения. Това обаче изисква от нас да подражаваме на нашия разпънат Спасител, този, който демонстрира любов към враговете (Матей 5:44).

Нашата позиция като синове и дъщери на Бога ни води все повече и повече към божествената практика на миротворчество. Такъв мир не идва лесно или евтино, но Богът на мира, който е възкресил нашия Господ Исус от мъртвите, със сигурност ще го накара да възтържествува (Евреи 13:20).