Скърбене с надежда след спонтанен аборт и загуба от Адриел БукърПример

Ден пети

Покана за плач

Писание: Псалми 130:1-2

Нищо, което съм преживяла, не ме е карало по-отчаяно да се надявам царството да дойде от това да седя на тоалетната чиния и животът да изтича от утробата ми. Никога не съм знаела, че мога да плача толкова много. Или да се надявам толкова много. 

Докато оплаквах загубата на моите бебета, трябваше да науча песента на плача. Плачът е езика на скръбта, наситен с надежда за избавление. Беше нещо ново за мен, неудобно и непознато. Израснах, пеейки за това колко чудесен е Бог и как душата ми копнее за Него и как Исус блести, но да дам глас на мъката и съкрушеността – това трябваше да науча в мрака, с разтворени ръце, препъвайки се напред. 

Жалеенето е нещо повече от тъга; жалеенето признава несправедливостта, примесена с нашата болка. Почти половината от псалмите са посветени на жалеене – както общо, така и лично – и въпреки това почти липсва в нашите подредени неделни сутрешни химни. Много по-удобно ни е да празнуваме победата на Исус, отколкото да направим място за причината, поради която се нуждаем от победата на първо място. И така, когато страданието идва като разрушаваща сила в нашето уютно статукво — както се случва — ние сме заслепени. 

Жалеенето ни кани да застанем на ръба. Това може да се опише още като да стоим на праг – пространството между това, което е било и това, което ще бъде. Последствието е придвижване напред към нещо ново, но не и преди да бъде трансформирано от междинното. Да стоиш на ръба води до това да се чувстваш дезориентиран. 

Насред скръбта може да изглежда, че старият ти свят се разпада и ти все още не виждаш новия. Може да почувстваш придвижване към нов вид вяра, когато осъзнаеш, че Божията доброта не зависи от твоите обстоятелства или показателите, които си склонен да използваш, когато животът е удобен. (Не знам за теб, но аз си признавам, че понякога се наслаждавам на благоприятни обстоятелства и провъзгласявам: „Бог не е ли добър?!”, обаче забравям да провъзглася Неговата доброта, когато животът се развива по начини, които болят.) 

Това е като да се научиш да отваряш очите си под вода: въпреки, че знаеш, че е възможно, в началото се усеща неприятно, плашещо и неудобно. И все пак колкото повече практикуваш, толкова по-естествено и освобождаващо се чувстваш. Широко отворените очи за Божията доброта – дори по време на загуба – променят начина, по който изглежда и всичко останало. 

Как би изглеждал плачът в живота ти днес? Преживявал ли си този краен предел на оплакване, сякаш си между живота, какъвто го познаваш, и живота, какъвто ще бъде? (Обясни.)