Намиране на почивка в ритъма на животаПример

Ритъмът на размишление

Умът е в пиково състояние, когато не е разсеян. Когато се настроим за размисъл, това ни помага да се подготвим да имаме „уши да чуем“ какво може да ни каже Бог. Когато можем да разберем голямата обич и грижи, които Бог полага към нас, ние си напомняме, че той наистина желае да общува и да се свързва с нас. Шумът, бързането и тълпите могат да бъдат най-големият ни противник, когато се опитваме да чуем Бог. Томас Мертън е казал, че „всички хора се нуждаят от достатъчно тишина и уединение в живота си, за да позволят на дълбокия вътрешен глас на истинското си аз да бъде чут поне от време на време“. Трябва да познаваме добре вътрешното си Аз, за да можем да поканим Бог там. 

Размишлението се гради върху обмисляне и слушане. Когато Библията казва да обичаш Господа, твоя Бог, с целия си ум [Второзаконие 6:4–5; Матей 22:37–40; Марко 12:30–31; Лука 10:27], аз мисля, че размишлението е ключът към активното ангажиране с тази истина. Имайки предвид действителната истина и вземайки предвид голямата Божия любов към нас, това ни носи спокойствие.

Много последователи на Исус са може би малко подозрителни към идеята за размишление поради близостта й с различни други религиозни практики. Размишлението, обаче е напълно библейска и дълбоко духовна практика. Размишлението е било познато на авторите на Писанието и се появява в Библията петдесет и осем пъти. Псалм 119:97, Битие 24:63, Псалм 63:6, Псалм 119:148 и Псалм 1:2 са само няколко познати примера, в които се споменава размишлението. Някои християни може да вярват, че размишлението е неефективно използване на време, но аз мисля, че примерите от Писанията ни показват, че има жизненоважна необходимост да се развие тази практика.

Вярвам, че има някои важни разлики, които трябва да вземеш под внимание, когато се стремиш да израстваш в практиката на размишление. Източната медитация в основата си е опит за изпразване на ума. Целта на размишление в християнството е да изпълни ума. Източният подход е да се откъснеш от света и да се освободиш от бремето с надеждата да преживееш нирвана; няма бог, с когото да се свържеш. Опасността в това е очарованието от оттеглянето от света. Християнският метод казва, че има нужда от разбиране всред безпорядъка в света, което води до по-голяма привързаност към Бог. Както казва Томас Мертън, „Размишлението няма смисъл, освен ако не е здраво вкоренено в живота.“ Смисълът на размишлението е да получиш насока за това как да се ориентираш в света - а не да се отделиш и махнеш от света. . . . Ричард Фостър пише: „Християнското размишление е способността да чуваш Божия глас и да се подчиняваш на словото му.“ . . . [6]

Много от нас са израснали съгласни да получават Божието послание втора ръка. Имаме велики пастори, автори и лидери, които споделят словото според сърцата си, което е резултат от собственото им време, прекарано с Христос. Но ние трябва да копнеем да чуваме гласа на Бог за себе си. Размишлението ни призовава да участваме в Божието присъствие. Всички ние сме свещеници на Бог и размишлението е пътя към чуването на гласа му.

Римляни 5:17 ни напомня, че правдата идва отвън към нас, и стоейки в тишина и размишлявайки върху тази истина, ни дава перспектива. В цялото Писание виждаме примери за това как Бог е говорил на хората, защото те са искали да слушат. Желанието да чуем гласа му и да размишляваме е дар на благодат. Трябва да се молим и да го искаме.

[6] Ричард Форест, Празник на дисциплината: Пътят към духовния растеж (New York: Harper) 1998.