Доказателсва за възкресението на ХристосПример

Отговор на критиците на Възкресението

Един от доводите, повдигани от критиците срещу възкресението на Христос, е, че „Христос всъщност не е умрял на кръста!“ Този довод е станал известен като „теорията за припадането“. Теорията твърди, че Исус е припаднал или изгубил съзнание от изтощение, болка и прекомерна загуба на кръв. Освен това, когато бил положен в гроба, той някак си бил съживен в резултат на прохладата или влагата на гроба. По-късно, след като дошъл в съзнание, той излязъл и се явил на учениците си, които погрешно сметнали, че техният учител е възкръснал от мъртвите!

Противно на тази теория, човек трябва да бъде наясно с факта, че според римския обичай римските палачи трябвало да платят с живота си, ако затворник избяга от ръката им. Освен това евангелските разкази потвърждават факта, че Исус е бил мъртъв на кръста и това бива удостоверено от римския войник, който го проверява, забивайки копие в ребрата му, което довежда до изблик на кръв и вода. Едва след като това потвърждение бива направено, войниците усещат, че няма нужда да чупят краката му, за да ускорят смъртта му.

Освен това, теорията за припадането звучи доста правдоподобно, докато не разгледате няколко много важни въпроса и те са следните: А. Възможно ли е да се вярва, че той би оцелял три дни във влажна гробница, без храна, вода и медицинска помощ? Б. Щеше ли да оцелее, ако беше повит в гробни дрехи, напоени с подправки? В. Би ли имал сили да се освободи от гробните дрехи? Г. Би ли могъл да отмахне тежкия камък от отвора на гроба и в същото време да надвие римската стража? Г. След което той би трябвало да извърви километри на крака, които са били пробити с шипове? Тези въпроси и много други поставят голямо предизвикателство пред теорията.

Всъщност, с тази теория несъмнено ще има повече въпроси, отколкото отговори, които тя се опитва да предостави относно възкресението. Германският критик Дейвид Щраус, който изобщо не вярва във Възкресението, в книгата си „Животът на Исус: За хората“ пише, „Невъзможно е за някой, който току-що е излязъл от гроба полумъртъв, който пълзи наоколо слаб и болен, който се нуждае от медицинско лечение, от превързване, укрепване и нежна грижа и който най-накрая умира от страдание, някога да създаде впечатлението у учениците, че той е победител над смъртта и гроба; че той е Принцът на живота. Това стои в основата на тяхното бъдещо служение. Подобно съживяване би могло само да отслаби впечатлението, което той им е направил приживе и по време на смъртта си - или най-много да му придаде елегичен глас - но по никакъв начин не би могло да промени скръбта им в ентусиазъм или да издигне благоговението им в поклонение.”