Римляни 4:13-25

Понеже обещанието към Авраама или към потомството му, че ще бъде наследник на света, не стана чрез закон, но чрез правдата от вяра. Защото, ако са наследници тия, които <се облягат> на закона, то вярата е празна, и обещанието осуетено; понеже законът докарва, <не обещание>, а гняв; но гдето няма закон, там няма нито престъпление. Затова <наследството> е от вяра, за <да бъде> по благодат, така щото обещанието да е осигурено за цялото потомство, не само за това, което се <обляга> на закона, но и за онова, което е от вярата на Авраама, който е отец на всички ни, (както е писано: "Направих те отец на много народи"), пред Бога, Когото повярва, Който съживява мъртвите, и повиква в действително съществуване онова, което не съществува. <Авраам>, надявайки се без <да има причина за> надежда, повярва, за да стане отец на много народи, според реченото: "Толкова ще бъде твоето потомство". Без да ослабне във вяра, той вземаше пред вид, че тялото му е вече замъртвяло, като бе на около сто години, <вземаше пред вид> и мъртвостта на Сарината утроба, - обаче, относно Божието обещание не се усъмни чрез неверие, но се закрепи във вяра, и даде Богу слава, уверен, че това, което е обещал <Бог>, Той е силен да го изпълни. Затова му се вмени за правда. Това пък, че му се вмени <за правда>, не се написа само за него, но и за нас, на които ще се вменява <за правда>, като вярваме в Този, Който е възкресил от мъртвите Исуса, нашия Господ, Който биде предаден за прегрешенията ни, и биде възкресен за оправданието ни.